* Из спомените на д-р Кирил Петров Георгиев (1920-2004):
"Роден съм в гр.Сливен, завършил съм Сливенската Мъжка Гимназия "Добри Чинтулов" с успех 5.75. През 1939г. в гимназията беше обявен конкурс за стипендиант по медицина, като стипендията беше отпусната от известното тогава в Сливен учителско семейство, чийто син е починал от туберкулоза, докато е бил студент по медицина. В негова памет те учредяват тази стипендия и я даваха за някое бедно дете, което да стане лекар вместо техния син. Успях да се преборя с петима от моите съученици, дори едната от тях беше племенничка на учителката ни по френски и точно на този изпит тя беше скъсана, а на мен много ми вървяха езиците, благодарение на което по-късно бях "удостоен" от пациентите си като ДОКТОР БУНА. Завърших Медицинския Факултет на 13.11.1944г. след най-големите бомбардировки в София, като част от стажа ни дори беше съкратен, което не навреди на подготовката ми, защото бях попивал всичко, което са ми давали моите професори и преподаватели...
На 5.02.1945г. бях назначен за участъков лекар в с.Загражден, Никополска околия. Много далеч от Сливен, но тогава не избирахме, искахме да работим, пък къде да е, нямаше значение. Селото е разположено на 500м от р.Дунав и заедно със с.Дъбован образуваше един участък от 4500 души. Здравната служба се състоеше само от една стая в общината. Отначало нямах никакъв помощен персонал, дори санитар. по-късно назначиха един хигиенист. Първият ми пациент беше едно момиченце на 6 месеца - Теменужка, с тежка бронхопневмония. Излекувах я - тогава все още нямаше пеницилин, а използвах лапи от синапено брашно и оцет и я мажех с камфоров спирт на гърдичките. В първите критични нощи спях у тях, за да я наблюдавам денонощно как диша. Този успех ми вдъхна увереност в моите възможности и ми създаде авторитет сред населението. Започна да се говори в селото, че съм специалист по детски болести. Освен това пожънах още един успех сред хората, говорещи в по-голямата си част влашки език - аз бях френски възпитаник и влашкият ми се отдаде бързо. Така хората заговориха на тяхному, че АСТА ДОКТОР Е БУНА(" Ăsta doctor e bun/ă " - бел.моя И.Ш.) - в превод "този доктор е добър". И защо ли? Защото предният колега бил оставил бележка на вратата си, че в кабинета му се говори само на български и съответно хората са избягвали да се лекуват при него.
На 19.01.1946г. бях преместен на работа в с.Гулянци...
Трудно ми е да изброявам колко безсънни нощи съм прекарал, ако въобще съм имал спокойна нощ. Колко пъти съм обикалял съседните села в най-студените зимни нощи по Дунава, завит само с един гъбин и бастун с голям шиш на върха, за да се браня от напиращите вълци, идващи през замръзналата река от Румъния... Спях при тежко болните, а на вратата на квартирата и амбулаторията ми винаги светеше лампа и имаше бележка в коя къща се намирам. Работех всичко - вътрешни, детски болести, малка хирургия, кожни болести, очни и ушни. Излекувал съм толкова болни от малария и краста, колкото коса няма по главата ми. По време на престоя ми в двете села - Загражден и Гулянци, съм имал около 25 случая с остър хирургически корем - перфорирали язви, жлъчки, апендицити. Населението консумира много лютиви храни и стомашните и дуоденални язви не бяха рядко явление. Всички случаи бяха разпознати, изпратени в окръжна болница в Плевен и оперирани в най-благоприятни срокове. С детската смъртност нямах проблеми - годишно се раждаха 120-130 деца, а умираха 1-2 деца до една годишна възраст и то в периода на новороденото. Всички деца се раждаха по домовете, но винаги с акушерска помощ. Преди да разкрием родилен дом, в Гулянци имаше детска смъртност 15%, но след разкриването му /1950г./, тя спадна драстично..."
* спомените на д-р К.П. Георгиев ми бяха предоставени от неговата дъщеря Елизабет Георгиева, живееща в гр.София
